Йееей!!!
Въпреки че си мисля колко хубаво ще е една голяма част от познатите ми да не са ми познати и това в продължение на няколко дена, най-накрая имам причина да се усмихна.
Искам да разпрегръщам и разцелувам всички, наистина, страшно много се радвам! Мечки, мечки, мечки. И целувки, и усмивки.
И така де, въпреки че не съм в най-перфектното си настроение, се оправям все някак. Треската за коледни подаръци. Брутално е. От общо три, които смятам да подарявам, без да включвам семейство и роднини в това число, съм избрала един. Остават два, а това не е много хубаво. Ама ще го уредим и това някакси.
А аз се чудя, и се чудя, и се чудя – Легаси или Рокстар, бе, хора?
Така.
30-ти ноември. Последният ден от може би не съвсем приятния есенен месец. Ама то толкова зависи и от месеца, хъм. Иначе се случват разни неща, не е като да няма. И все пак.
Some kind of „Yeah, whatever, nevermind“ shit
В такива моменти просто искам да се разкарам от тоя шибан град. В случая и от страната.
Толкова е…тъпо. Всеки мисли само за себе си, за това колко много проблеми има и за това как околните му ги причиняват. Самият факт, че в момента мога да търпя излиянията на точно двама души, говори сам по себе си.
Писнаха ми…всичко ми писна. Всеки си има неговите предразсъдъци и гледни точки, с които ти задължително трябва да се съобразяваш. И когато посмееш да направиш нещо сам – не, виновен си, сбъркал си, как може да направиш такова нещо и така нататък. Всеки ти обяснява колко му е шибан живота, защото родителите му не му купуват абсолютно всичко, което иска, като фактът, че гардеробът на въпросния човек е изцяло марков, напълно се пренебрегва. В скайп ти се прави на важен и зает, когато искаш да го попиташ как е, а когато се срещнете, ще ти падне на колене. Дрънка ти за проблемите си постоянно, а когато ти искаш да споделиш, те прекъсва и ти обяснява колко елементарно мислиш. И още, и още, и още.
Искам във Финландия. Да, решила съм си го, там искам. Искам да си взема багажчето и просто да отида там, без да познавам когото и да е, без който и да е да ме познава. Без никой да знае каквото и да е за мен. И да си изградя живота наново. Не ми е за първи път да искам такова нещо. И да, надали това ще се случи в близките две години. Но какво пък, ще чакам. Май нямам друг избор.
Yeah, whatever.
Nevermind.
Хъх отново
Ама е гадно, мамка му, гадно е. Шибана дупка. Някакъв омагьосан кръг. Не точно, всъщност, но някакси ефектът е същия. И искам свобода, мамка му, свобода!
И пак остава надеждата.
Но докога?
Хъх
Гадно.
Но защо хората искат съжаление? Тъпо и егоистично е. И другите са длъжни да проявяват съжаление към въпросния човек. Иначе са груби, несъобразителни, дори „лоши“.
Аз, този път, ще преодолявам. Така или иначе аз съм си аз и другите са си другите. Всеки с гледните си точки и своето мислене. Така че остава ми да се надявам на най-доброто и да гледам напред. Пожелайте ми успех!
Ново начало :}
Такам, нов блог. Не знам защо го направих. Тоест знам донякъде, но е трудно за обяснение. Нека не се отклонявам от главната тема, която за момента съществува само в главата ми. Старият няма да го трия, даже смятам да копирам няколко поста тук. Но не знам кога. Вероятно когато ми скимне. Всъщност ще е точно така.
И така… Чудя се дали да пиша за Промяната, или не. Ако пиша, ще стане твърде философско, мисля. Окей, друг път.
Значи минавам към същественото. Което може би ще е твърде несъществено за разни други хора. А ние трябва да мразим хората, защото и ние не знаем защо, но все пак трябва да ги мразим, и ги мразим, ей така, безпричинно, просто защото са дразнещи. И въпреки това трябва да зависим адски много от тях. Или пък не трябва, а някак подсъзнателно го правим. Няма значение. Вече не мразим хората. И пак се отклоних. Окей, същественото.
17.10. – Концертът с главно „К“.
Понеже сме метъли, трябва да пишем ревюта. А дали сме метъли е друг въпрос. Но какви да сме, при положение, че слушаме резачки като ЕйСи/ДиСи, примерно. Окей, ревю.
Gunpowder (а.к.а. Гърлпауър или Гънпудинг, избирайте си). Да си призная, не им обръщах особено внимание. Май бяха направили опит за авторска песен. Май и на това не обърнах голямо внимание. Май през цялото време се мотках насам-натам, не тормозейки когото и да е. Май ми е все тая.
Divison One (а.к.а. „Здравйейти, русйинцйи!). Определено началното слово (Ний смйи съ събралйи…) ми беше забавно (…тука на туй нйещу…), за самите песни (…да съ зъбъвлявъмйи) е друг въпрос. Само кавъри бяха (…зъ всйекигу пу нйещо), на известни песни. Откъм качество – не обичам да храня, много – звучаха като тълпа десетгодишни фенчета на въпросните групи. Горе-долу същото внимание, може би грам-два повече.
Dark Feelings. Те са си добри, няма спор. Дано да издадат албум скоро, определено го заслужават. И определено заслужават многото внимание, което се отделя на разни други смешни групички.
Някъде тук, по време на „горната“ или „долната“ група концертът започна истински.
Anger Filled. Беше ми любопитно. И да, добри са, много са добри, неочаквано добри. Издразни ме фактът, че точно тогава трябваше да водя навън разни преговори с братовчеда, разбира се обръщах повече внимание на музиката, отколкото на него. И все пак са добри.
Claymore (a.к.a. Кламер). Тук мога да напиша цял роман. Или цяла детска книжка с героите от улица „Сезам“. Както и да е. Скапах си вратленцето минимално. Вера и тя, ама при нея май не беше минимално. А Кермит е жаба.
Last Remains. Изслушах една-две песни и си тръгнах, нищо лично в случая всъщност, родителските власти го налагаха.
Overdawn. Пропуснах ги, колкото и да не ми се искаше.
Равносметки. Щастие. Не, щастливост. С опити за помрачение. Неуспешни за следващите няколко дена. Не обичам толкова егоистични егоисти. Тяхна си работа. И чатове с жаба равнозначни на изнервяне на жаба. Забавно.
24.10.
Смеската текила плюс бира ме накара да направя нещо, което не бях сигурна дали искам да направя. Съжалявах събота срещу неделя. После – не. Може би не го направих така, както трябваше. И в такива моменти се ядосвам на глупавата си съвест. И все пак, това, което направих, ме накара да осмисля това-онова, да направя взема някои решения. И да не ми пука.
31.10. – Легаси Хелоуин
Имах най-невинното намерение да изпростея максимално. И най-невинно си го изпълних. Абсолютно си влязох в ролята на псевдо-готичка с курвенски наклонности, въпреки че първоначално щях да съм, и бях за цели 5 минути, Уензди Адамс. Измръзнах, да, но това няма абсолютно никакво значение. Тормоз над невинните и не съвсем невинните хора, абсолютен! Чак да спре да ти се иска да бъдеш жаба в такъв момент. Не, аз никога не съм искала да бъда жаба. Но жабата е важна! А пък Симо имаше яка шапка, която му свих няколко пъти, временно. Намерих си човек за тормозене. Скучно ми беше, малко. После - забавно, не за моя сметка. По дяволите, как се казва? Някак неудобно ми е да го питам, наистина, но ще измисля нещо. А Еуфобия радват, барабанистът им особено. Окончателно решение. Щастие, голямо щастие, истинска щастливост. Не може да бъде описано с думи. И егоизъм, от моя страна този път. Непукизъм – още повече.
04.11.
С Иво скъсахме. Най-накрая, бих казала. Беше доста тъпо от негова страна да остави „мръсната работа“ за някого друг. Но какво пък, явно пъкленият ми план да го отблъсна и провокирам, проработи. Беше ми адски забавно вчера. Мислех си, че инатът, който не е мой, ще провали нещата, но този път не познах. И се радвам за което.
Днес.
В момента ми е странно. Чувствам се…свободна. Странно свободна. Но мисля, че ще свикна. Промяната, точно тази промяна беше необходима. Просто трудно свиквам с промените, дори хубавите. Бих могла да кажа, че се радвам, че така се развиха нещата. Няма смисъл от мрънкания. В случая и нужда от такива няма.
И никакви сериозни връзки! Ясно е, че не са за мен. Не знам, или не съм дорасла за такива, или просто не съм такава, или просто трябва да е нещо друго. Няма значение в момента, после може и да има. Абсолютно моя си работа.
Усмивка. ^^
